хубава работа, че и британска

дрън-дрън, представи си някакво страшно уводно изречение и да се залавяме

открих нещо, което съчетава любовта ми към комиксите и бритпопа. казва се Phonogram и е комикс, повлиян от бритпоп културата (кхъ-кхъ). разгледах първия брой, който е тук, а останалите ги очаквам най-рано догодина (което реално погледнато е след малко) с един почти невъзможен шипинг, който не питай как се урежда. както и да е, като история не е кой знае какво – гадни копелета и брит богини (ама в истинския смисъл)

всяка една корица от първия „том” Rue Britannia е римейк на обложките на култови брит албуми. вторият том The Singles Club засега не ме вълнува. ето ги и кориците със съответните албуми:

Without Your Permission

Can’t Imagine the World Without Me

Faster

Murder Park

Kissing With Dry Lips

Live Forever

Rue Britannia (collecting issues)

st. anger

преди American History X има филм, който вече споменах – Made in Britain. принципно съм пристрастна и мога да кажа, че английската интерпретация е много по-мощна откъм частта с катарзиса, която в този филм продължава само в един единствен, нечовешки кадър. силно го препоръчвам на всеки, който мечтае да разбира от кино

а клипчето е просто нещо, което аз искам да направя точно в този момент, ама ето сега, направо, веднага. гневно същество съм*

* но за пред хората се броя „темпераментна“ ;)

ти си луда! той е луд!

тя е луда! той е луд! те са щастливи

отдавна съм забелязала – става ли въпрос за любов, или просто влечение – всички полудяваме. но по различен начин

в периода от два дни съм дала два сходни съвета на близки приятелки, най-общо гласящи “върви!“. върви при него, върви, тичай, обади му се, бъди негова, позволи му да бъде твой, върви, целуни го, обземи го, залей го със себе си, но си тръгни с първия прилив! все пак бъди там, върви!

аз това бих направила, аз така си и правя. защото знам, че той няма да дойде, няма да е този, който ще ме догони, както ги догонват по филмите (в дъжда, ех…), няма да ми се обади, когато иска, защото е някво никво. няма да ме целуне, няма да ме прегърне, няма да ме пожелае докато аз не съм там първа и не натисна спусъка на стартовия пистолет (и тук не става върпос да му се влачиш като сопол след него, все пак ако имаш 2 грама мозък в главата, ще се усетиш кога просто не си желана). няма да стане така, както го искаме. от малки си втълпяваме, че ще e като по филмите – с тичането по плажа, със закуската в леглото, с цветята без повод. обаче това ние, глупавите момиченца, си го мислим; мъжете нямат никаква вина, че живеем с тези заблуди представи. и ако искаме тези блажени а-ла-Розамунде-Пилхер моменти да станат реалност, просто трябва да им го кажем, те няма как да се сетят сами, мозъците им изобщо не улавят тази честота. и когато му кажеш „искам да се къпем в мехурена вана и да се лигавим с шампанско и ягоди“ и той го направи, изключително важно е да не мрънкаш „ама ти го направи, защото аз ти казах“. ми да, с тях е така, свикни или иди на тихо място и се гръмни

просто е – жените са искали еманципация и са си я получили. изобщо, цялата тази работа с „развенство между половете“ не е победа на суфражетките. не е историческа революция, не е невероятно и демократично. мислиш си, че еманципацията е голяма работа?! ми те мъжете само това чакаха

„искаш да правиш кариера? ми върви бе, булка, даже остани до по-късно, поне едно полувреме да изгледам като бял човек. искаш да се къпя повече от веднъж на седмица? екстра, ще имам повече „щастливо време“ със себе си. искаш да гласуваш? бе троши си главата, и без това за тия боклуци никой не гласува“

така че  най-простото е да правиш каквото искаш, без да те е срам и без да се съобразяваш с „10-те Cosmo съвета за недостъпност“. когато искам да видя някого, ама наистина, наистина искам – ще го видя. когато искам точно в този момент, ама точно сега, да го целуна – ще го целуна. и после другите момиченца ми казват “ама ти си луда!“, нали, как така аз съм направила първата, петата или осемнайстата крачка към втора или осма база! нали той бил мъжът, ала-бала… откъдето се сещат да добавят и „той е луд!“, нали, как така ти бил отговорил само с усмихнато човече или не бил казал „приятно ми беше“, а „радвам се че се видяхме“ примерно. еми, те ти я еманципацията, оправяй се както знаеш! и по-добре се усети, че трябва да вървиш, когато ти се върви, вместо да чакаш „онзи поглед“ или „онзи жест“, които ужким те подканят

не бъди метро-жена, просто върви и бъди щастлива дори за момент, пък после има галони вино, над които да цивриш

а ако нищо от горното не ти е ясно, виж тази буквално не-чо-веш-ка реклама. и черпи най-накрая една бира, щото тоя блог толкова постинги за една седмица не е виждал

аз вярвам в българското кино

Източни пиеси, copyright Memento Films International

всеки, на когото му пука поне малко, трябва да си повтаря тази мантра поне веднъж на ден, айде – на седмица. защото надежда има. пък и ми е леко тъпо готини актьори и режисьори да правят реклами на шпек, разни хапове за простата и перисталтика

но първо, просто трябва да отбележа как обичам вечерно кино! навън тъмно, вътре тъмно, без пищящи деца и тийнейджъри, които още ги лови вечерния час. на касите няма опашки, на пуканките също – фантазия

ходихме да гледаме Източни пиеси по-скоро от любопитство, отколкото защото много ни се гледа български филм. въпреки че след Дзифт се бях обнадеждила, но след Светът е голям и боза дебне отвсякъде и тоталната липса на рокендрол в Прогноза пак ме налегнаха нерадостни мисли за „родното кинопроизводство“ мф-мф

и все пак за Източни пиеси могат да се кажат няколко неща. като катсинг просто не може да е по-добре. знае се, че главният герой – Ицо, си е същият и в живота – на метадон и отчаяние. диалогът е жив, може би защото в по-голямата си част е импровизиран, а може би не. има атмосфера, настроение, каквото там му казваш. има фабула, има добра камера, има пейзажи, има моменти, има по много и качествени от тези неща. а финалът е истинска (и за мен – изненадваща) наслада

но, както с повечето „съвременни български филми“, и в този няма актуално послание. проблемът е, че всеки, който скъта с 300 зора някакви пари, събере куцо и сакато да участват, решава, че за да си струва цялото главоболие, трябва да наблъска филма със всички възможни смисли на света. за омразата, любовта, политиката, анархията и прочее

обаче аз този филм съм го гледала. казва се Made in Britain, от 1982 година, на David Leland и Alan Clarke. казва се Meantime, от 1984 година, на Mark Leigh. Защото Източни пиеси се занимава с междуетническата омраза и анархистките движения, дрогата и как нефункционалното семейство от „Прехода“ (ух, как го мразя тва определение, някой да помогне) не може да предпази децата си от онзи лош свят, който дебне на една панелена стена от нас. които идеи са circa 1995 г. разбира се, че и днес тези неща съществуват, но не така симптоматично, както се опитва да ни покаже филмът. която и наркоманска история да хванеш, или някое бедно и раздрано от простотия семейство, или невъзможна любов – пак можеш да направиш трогателна лента. но аз като публика вече не искам да се трогвам, искам да резонирам

сега някой може да каже, че „хейтвам“ (хахах, много забавно – всяка форма на несъгласие с масовото мнение се счита за „хейтване“, знаеше ли го тва?), че не ми разбира куфалника от „стойностно кино“ и т.н. окей. но аз съм публика и съм таргетирана публика – млада, образована и космополитна. и смятам за свое право като публика да не съм съвсем доволна. защото ако има обективна критика (а не критикарство заради самото такова), тогава хората, на които им пука изкуството им да стигне до хората, а не да печелят симпатиите на нафталинени журита, ще си вдигнат летвата. не зависи от мен предпазването на Камен Калев от звездомания, но все отнякъде трябва да се почне

но, НО, излезнахме от салона доволни. защото емоциите във филма, независимо от какво са събудени, бяха истински и достоверни. и висчки наистина харесахме момента, в който главният герой, плачейки, казваше „искам да се радвам, да прегръщам хората, такива работи…“

еми, такива работи…

този ясен обект на желанието

парижки стенсил

дам, за разлика от Буньоел, при мен е доста ясен. стои пред погледа ми във всеки един момент. той е в леглото ми сутрин, в разговорите, във всяко едно нещо, което правя. дори този блог е негова жертва, защото всичко, което смея да публикувам, по някакъв начин е съобразено с него

всичко. което. правя. го. правя. за. теб.

никой не го иска от мен, никой и не разбира. не искам с това да те плаша; ако ми обърнеш гръб, животът ми няма да изгуби смисъла си, спокойно… правя го, от части, защото съм зависима и колкото и време да минава, не се отърсвам от убийствения си навик. от друга страна просто те обичам

преди известно време се научих, че обичта е нещо, което ти или можеш да изпитваш, или не. оттам нататък просто го канализираш към някого. не обичам заради едно или друго качество, някакъв рационален списък от добри и не чак толкова добри черти. и не защото ме излсушваш, защото правим хубав секс или защото освен любовник си ми и най-скъп приятел

просто обичам и избирам да обичам теб. без „заради“ и без „въпреки че“

от доста време е така, но ме беше страх дори да си мисля за това. защото никой не понася шумните чувства, фанфарите, даже се плашат, как е възможно заради едно просто и грешно човешко същество, то е и леко досадно де, да му точиш лиги така, баси, иди малко в някой друг бар, спри да го намираш във всяка песен, тва не ти ли се струва малко унизително така, в смисъл, живей си живота, недей да бъдеш толкова needy

ми не, няма нищо жалко в това и не ми пука колко лигаво изглежда. не искам вече да го крия, или да се срамувам, страхувам и преструвам (много „увам“ бе). може да не ти пука, че обичам, но на мен не ми пука, че на теб не ти пука, защото обичам

видя ли какво стана?! Ерато избяга в потрес, затова толкоз засега :)