аз вярвам в българското кино

Jump to Comments

Източни пиеси, copyright Memento Films International

всеки, на когото му пука поне малко, трябва да си повтаря тази мантра поне веднъж на ден, айде – на седмица. защото надежда има. пък и ми е леко тъпо готини актьори и режисьори да правят реклами на шпек, разни хапове за простата и перисталтика

но първо, просто трябва да отбележа как обичам вечерно кино! навън тъмно, вътре тъмно, без пищящи деца и тийнейджъри, които още ги лови вечерния час. на касите няма опашки, на пуканките също – фантазия

ходихме да гледаме Източни пиеси по-скоро от любопитство, отколкото защото много ни се гледа български филм. въпреки че след Дзифт се бях обнадеждила, но след Светът е голям и боза дебне отвсякъде и тоталната липса на рокендрол в Прогноза пак ме налегнаха нерадостни мисли за „родното кинопроизводство“ мф-мф

и все пак за Източни пиеси могат да се кажат няколко неща. като катсинг просто не може да е по-добре. знае се, че главният герой – Ицо, си е същият и в живота – на метадон и отчаяние. диалогът е жив, може би защото в по-голямата си част е импровизиран, а може би не. има атмосфера, настроение, каквото там му казваш. има фабула, има добра камера, има пейзажи, има моменти, има по много и качествени от тези неща. а финалът е истинска (и за мен – изненадваща) наслада

но, както с повечето „съвременни български филми“, и в този няма актуално послание. проблемът е, че всеки, който скъта с 300 зора някакви пари, събере куцо и сакато да участват, решава, че за да си струва цялото главоболие, трябва да наблъска филма със всички възможни смисли на света. за омразата, любовта, политиката, анархията и прочее

обаче аз този филм съм го гледала. казва се Made in Britain, от 1982 година, на David Leland и Alan Clarke. казва се Meantime, от 1984 година, на Mark Leigh. Защото Източни пиеси се занимава с междуетническата омраза и анархистките движения, дрогата и как нефункционалното семейство от „Прехода“ (ух, как го мразя тва определение, някой да помогне) не може да предпази децата си от онзи лош свят, който дебне на една панелена стена от нас. които идеи са circa 1995 г. разбира се, че и днес тези неща съществуват, но не така симптоматично, както се опитва да ни покаже филмът. която и наркоманска история да хванеш, или някое бедно и раздрано от простотия семейство, или невъзможна любов – пак можеш да направиш трогателна лента. но аз като публика вече не искам да се трогвам, искам да резонирам

сега някой може да каже, че „хейтвам“ (хахах, много забавно – всяка форма на несъгласие с масовото мнение се счита за „хейтване“, знаеше ли го тва?), че не ми разбира куфалника от „стойностно кино“ и т.н. окей. но аз съм публика и съм таргетирана публика – млада, образована и космополитна. и смятам за свое право като публика да не съм съвсем доволна. защото ако има обективна критика (а не критикарство заради самото такова), тогава хората, на които им пука изкуството им да стигне до хората, а не да печелят симпатиите на нафталинени журита, ще си вдигнат летвата. не зависи от мен предпазването на Камен Калев от звездомания, но все отнякъде трябва да се почне

но, НО, излезнахме от салона доволни. защото емоциите във филма, независимо от какво са събудени, бяха истински и достоверни. и висчки наистина харесахме момента, в който главният герой, плачейки, казваше „искам да се радвам, да прегръщам хората, такива работи…“

еми, такива работи…

4 Коментара

Filed under kinda art