вавилонски мъки

Jump to Comments

След като постингът ми „Момичето от Вавилон“ стана любим на много хора (който чел – чел, беше един друг блог, един друг живот), днес посвещавам прекрасната метафора на хората, които въпреки Еволюцията, не могат и (не искат?) да осъществават н о р м а л н а комуникация по между си. Симултантен превод на по-долния бълвоч от мисли и най-най-вече чувства, не е включен. За да напуснете този блог, натиснете 1 или счупете стъклото с глава, ваша работа

случка уно
На работа, току-що един работник ме е залял с кафе. По-т0чно – бялата ми рокля, с която приличам на (при)видение и под която винаги съм гола. Сутринта, малко по-рано от това, пътувах с един, който очевидно изживяваше много тежък трип. Мене ме нема в неговата схема, мисля си и се радвам, че флиртът ми с наркотиците не е прераснал в сватба с кашонено куче под мост на Перловската река. Но явно (при)виденческата функция на роклята ми е успяла по някакъв начин да ме включи в халюцинацията му. Провеждаме следноят разговор:

той: дееба, кви очи имаш (смях) дееба
аз: мхм (наум си музицирам Лунната соната на трион)
той: колко ги даваш?
аз: ммм… (стигам до ла мажор и забивам)
той: дееба, вярваш ли в господ?
аз: ъъъ… (blank)
той: аз вярвам, дееба, господ е велик българин! (попипва пилона за хващане, все едно е бясна 16-годишна девица)

Сумарно – имах много неща, които мога да изговоря по темата „Моята сутрин“. Отидох в офиса, а там един голям и страшен мъж е изял Иренка, стои на нейното място и ми говори с нейните думи „тука има едно текстче, ще ти го препратя“. Толкова исках да му споделя всичко, не на него специално, на някого… Но няма, братче, комуникацията може да се осъществи само на ниво „обстановката-по-пътищата“. Той преглежда пощата, говори по телефона, подмята нещо, а аз цял ден ям премълчаности

случка дос
Срам – не срам, отварям противния скайп, само и само да се уверя, че бях права. Ако си служим с кривата на човешките взаимоотношения, то тази се е изправила и дава равен пулс на залежал труп. Не разбирам защо, кога, как, но някъде очевидно нещо се е случило. Започвам да си мисля какво ли е то, прехвърлям няколко варианта и накрая се спирам на два. Но тъй като говорим за човек с его, почти съизмеримо с моето, избирам този вариант, в който явно съм настъпила някой от мазолите му. Става ми тъпо, защото ми е много необичайно когато някой се крие, върти, суче и пак не смее да каже просто „мамата съм ти ебал/а, оправяй се“

случка куатро

(случка трес беше толокова яка, че набра нечовешка популярност, спечели много пари, с които си купи собствен домейн и ме разкриви от бъзици за мижавото ми блогче)

Винаги съм твърдяла, че комуникацията между хората не е необходимо да става сам0 чрез думи. И винаги съм си противоречала за това, но да речем, че една част от мен много харесва когато с някого се разбирам само с поглед.  Тази част от мен обаче почти винаги среща абсолютната липса на поглед в чифт очи и плаче горко. И така и тази сутрин – седя на ръба на леглото, сама, леко отвратена от себе си и нещата, които съм правила снощи. И в стаята влизаш ти и ме гледаш, и пак казваш „какво“, защото не можеш да разбереш, не можеш да усетиш дори по треперещата ми кожа, дори по малките глупави момичешки сълзички, които се крият в крайчетата на очите ми. Не можеш да разбереш дори когато понякога ти го казвам. „Нищо“ казвам ти и тази сутрин и замръзвам от страх, че може да стане истина

… от друга страна пък съм малка и злобна, нищо чудно, че никой не иска да си говори с мен :)

И преди да се мислиш за голяма работа, виж кой винаги ще бъде по-голяма работа от тебе

3 Коментара

Filed under This World Is Wrong, blood, разговори